"Скок"

Портретът висеше на стената през всички тези години. Сещате се. Този човек... със сини очи. Ъхъ, този. Точно той.

Не знам колко години. Никой не знае, колко години този портрет седи на стената, но и никой не си даваше сметка, че трябва да е било доста отдавна, когато е бил закачен там, защото всички се грижеха праха да не полепне по русата коса.

Христо беше на седем, когато се опита да откачи портрета за да го покаже на приятелите си. Харесваше човека в рамката. Толкова хубав. Харесваше му как майка му слагаше свещ близо до картината на всеки празник. И как всички говореха за него.

Взе един стол и стъпи на него, защото не можеше да го достигне. Политна и падна. Счупи една от вазите на майка си и си наряза ръката. По-късно му се скараха и го набиха. Баща му каза, че трябва да има уважение към този човек. Този ... със сините очи. Ъхъ, този. Точно той.

Христо попита, какво е направил този човек и защо името му е такова... странно. Баща му отвърна, че е прескочил един трап.

Рано на другия ден, преди още слънцето да се е показало над Балкана, Христо спря и се загледа в одводнителния канал. Хвърли раницата си настрани, засили се и скочи. Падна там където пикаеха пияните цигани. Повече никога не проходи.

Вече минаха ... не помня, колко години от тогава. Христо седи в инвалидната си количка. Когато му стане мъчно, замеря портрета с домати, защото не може да го достигне. Този, на мъжа със сините очи. Ъхъ, този. Този същия.